Български
English
СТРАХОПОЧИТАНИЕ И ОТВРАЩЕНИЕ ОТ БОЖИЕТО СЛОВО
Аз не искам да живея в свят без катедрали. Аз се нуждая от тяхната красота и величественост. Те ми трябват срещу обичайността в света. Искам да погледна нагоре в светлозарните прозорци и да се оставя неземните багри да ме заслепят. Нужен ми е техният блясък. Нужен ми е срещу мърлявия унифициран цвят на униформите. Искам да ме обгърне тръпчивият хлад на църквите. Нужно ми е тяхното повелително мълчание. То ми е нужно срещу бездуховното крещене в казармения двор и остроумното дърдорене на тълпата. Искам да слушам могъщия звук на орган, този порой от неземни тонове. Нужен ми е срещу крещящата комичност на маршовата музика. Обичам молещите се хора. Аз се нуждая от тази гледка. Тя ми е нужна срещу коварната отрова на леконравните и лекомислените. Искам да чета могъщото слово на Библията. Нужна ми е нереалната сила на нейната поезия. Тя ми е нужна срещу занемареността на езика и диктатурата на паролите. Свят, лишен от всичко това, би бил свят, където не бих искал да живея.
Но има друг един свят, в който не искам да живея: светът, в който тялото и самостоятелното мислене се жигосват, и неща, които са най-доброто, което можем да изживеем, се заклеймяват като грях. Свят, в който от нас искат да обичаме тираните, кожодерите и коварните убийци, все едно дали бруталното крачене на ботушите им отеква с опияняващо ехо из улиците, или по котешки безшумно, като страхливи сенки се промъкват зад ъгъла и забиват проблясващото острие право в сърцето на жертвите изотзад. Едно от най-абсурдните неща, което изискват от хората от висотата на амвона: да прощаваш на подобни твари и дори да ги обичаш. И даже някой наистина да можеше да го стори, то би означавало безподобна неистинност и безмилостно самоотричане, което ще бъде заплатено с окончателно осакатяване. Тази заповед, тази безумна, ненормална заповед да обичаш враговете си, тя е създадена, за да пречупи човеците, да ограби до последна капка смелостта и себеупованието им и да ги направи глина в ръцете на тираните, за да не им останат сили да се опълчат срещу тях, ако се наложи, и с оръжие в ръка.
Аз почитам Божието слово, понеже обичам неговата поетична мощ. Аз се отвращавам от Божието слово, понеже мразя жестокостта Му. Любовта, това е трудна любов, понеже трябва нескончаемо да отсява мрака на словото от словомогъщото заробване от един самодоволен Бог. Омразата, това е трудна омраза, понеже как може да си позволи човек да мрази словата, които са част от мелодията на живота в тази част на Земята? Слова, чрез които от най-ранна възраст сме научили що е страхопочитание? Слова, които за нас са били като фар, когато сме започнали да съзнаваме, че зримият живот не е целият живот? Слова, без които не бихме били онова, което сме?
Но нека не забравяме: това са думи, които поискали от Абрахам да заколи собствения си син като животно. Къде да денем гнева си, когато четем това? Какво да си мислим за такъв Господ? За Бог, който упреква Иов, дето го съди, след като той нищо не можел и нищо не разбирал? А кой го бе създал такъв? И защо да е по-малка несправедливост, когато Бог без причина запокитва някого в несрета, отколкото когато обикновен смъртен стори същото? Нима Иов няма никаква причина да се оплаква?
Поезията на Божието слово, тя е така завладяваща, че кара всичко друго да занемее и всяко възражение се превръща в жалко джафкане. Затова и Библията не може да се сложи просто настрана, тя трябва да се изхвърли, когато на човек му додее от нейното одързостяване и хомота, който ни надява. От нея говори един отчужден от живота, безотраден Бог, който иска да стегне безбрежието на човешкия живот – огромния кръг, който той е в състояние да опише, ако му се даде свобода – в единствената, неспособна да се разраства точка на подчинение. Горестно превили гръб, натоварени с грехове, съсухрени от покорството и коленопреклонението на изповедта, с кръст пепел на челото трябва да вървим към гроба, с хилядократно опроверганата надежда за по-добър живот в отвъдното. Ала как може да е по-хубаво в отвъдното при някого, който приживе ни е ограбил всичката отрада и свобода?
И все пак те са опияняващо красиви, словата, които идват от него и отиват към него. Колко много съм ги обичал като анагноси! Как са ме опивали сред блясъка на църковните свещи! Как ясно, ясно като слънце ми изглеждаше, че тези слова са мярка за всичко! Колко непонятно ми се струваше, че на хората им бяха важни и други думи, макар всяка от тях да означаваше само осъдително разпиляване и загуба на същественото! И досега сърцето ми спира да бие, щом чуя някой григориански хорал и в един пренебрежим момент ме обзема тъга, че предишното опиянение се е отдръпнало безвъзвратно пред метежните чувства. Метеж, който се изви в мен като огнени езици, когато чух за първи път думите: sacrificium intellectus (Жертване на разума (лат.). – Бел. прев.).
Как можем да сме щастливи без любопитство, без въпроси, съмнение и аргументи? Без радост от мисленето? Тези две думи, които са като удар с меч, който ни обезглавява, те означават ни повече, ни по-малко изискването да чувстваме и действаме против разума си, те са призив към всеобхватно раздвоение, заповед да пожертваш тъкмо онова, което е същината на щастието за всеки: вътрешното единство и хармоничност на нашия живот. Робът в галерата е в окови, ала той може да мисли каквото поиска. Ала онова, което Нашият Господ Бог иска от нас, е собственоръчно да забием заробването си дълбоко, в най-дълбоките си глъбини, при това да го сторим доброволно и с радост. Нима може да има по-голяма гавра?
Господа, в своята вездесъщост е онзи, който не ни изпуска от око, ден и нощ, той води секунда по секунда, минута по минута, час по час книга за нашите постъпки и мислене, миг не ни оставя на мира, не му се свиди и едно мигновение, в което да останем сами със себе си. Какво е човекът без тайни? Без мисли и желания, които само той – той и само той – знае? Палачите, онези от инквизицията и днешните, те знаят: пресечи му всички пътеки да се оттегли навътре, остави лампата да свети непрекъснато, не го пускай нито миг да е сам, отнеми му съня и тишината: и той ще проговори. Че изтезанието ни взема душата, означава: то разрушава посредством нас самите самотата, от която се нуждаем както от въздуха. Не е ли помислил Господ Бог, че с необузданото си любопитство и противната си жажда за зрелище ни отнема душата, душата, която освен всичко, казват, е безсмъртна?
Кой би искал на сериозно да е безсмъртен? Кой би искал да живее във веки веков? Колко скучно и безвкусно би било да знаеш: няма никакво значение какво се случва днес, този месец или година; нали идват безчет много дни, месеци, години. Безкрайно много, буквално. Ако беше така, щеше ли да има изобщо нещо важно? Нямаше да има нужда да се съобразяваме с времето, нямаше какво да изпуснем, нямаше за какво да бързаме. Щеше да е все едно дали правим нещо днес, или утре, съвършено все едно. Милиони пропуски предвид вечността щяха да се превръщат в нищо и нямаше да има никакъв смисъл да съжаляваш за нещо, понеже щеше да има предостатъчно време да го наваксаш. Няма да можем даже да живеем от ден за ден, понеже това щастие се храни от съзнанието за изтичащото време, безделникът е авантюрист заради смъртта, рицар кръстоносец срещу диктата на припряността. Ако винаги навсякъде имаше време за всеки и за всичко, къде щеше да остане място за радостта от прахосничеството на времето?
Никое чувство не е същото, когато те споходи повторно. То мени окраската си, щом съзрем, че се задава наново. Ние се уморяваме и отегчаваме от чувствата си, ако ни спохождат прекалено често и се задържат прекалено дълго. В безсмъртната душа трябва да е пуснало корен едно гигантско пресищане и крещящо отчаяние заради сигурността, че край няма да има, никога. Чувствата искат да се разгръщат, а заедно с тях и ние. Те са онова, което са, защото оттласкват онова, което някога са били, и защото текат към едно бъдеще, където те наново от само себе си ще се отстранят. Ако този поток се вливаше в безкрайното, в нас би трябвало да възникват хилядократни усещания, които ние, привикнали към едно обозримо време, изобщо не можем да си представим. Така че ние изобщо не знаем какво ни се обещава, когато ни говорят за вечния живот. Какво би било ние да сме във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние? Ние не знаем и е истинска благодат, че никога не ще узнаем. Понеже едно знаем със сигурност: Би било ад този рай на безсмъртието.
Смъртта е онова, което прави мига красив и ужасен. Само чрез смъртта времето е живо време. Защо Господ Бог не знае това, всезнаещият Бог? Защо ни заплашва с безкрайност, която би означавала непоносима пустота?
Не искам да живея в свят без катедрали. Аз се нуждая от блясъка на техните прозорци, тяхната прохладна тишина, тяхното повелително мълчание. Аз се нуждая от пълноводните приливи на органа и святото молитвено благоговение на богомолците. Нуждая се от светостта на словата, възвишеността на поезията. Всичко това ми е нужно. Ала не по-малко ми е нужна и свободата и враждебността срещу жестокостта. Понеже едно без друго те са нищо. И нека никой не ме принуждава да избирам.
Нощен влак за Лисабон, Паскал Мерсие, прев. Гергана Фъркова
КУПИ ТУК
