Марин Бодаков за „Морякът, комуто морето обърна гръб“ на Юкио Мишима

Текстът на Марин Бодаков в оригинал е публикуван в www.toest.bg

Това е история, стара като света. Пред нас е 13-годишният Нобору, който – като всеки по-софистициран юноша, боледува от потребността си за съвършенство. Своя идеал Нобору открива в помощник-капитана Рюджи, любовник, а по-късно и съпруг на неговата красива майка Фусако. Юношата най-после има баща, но цената за това е твърде висока – Рюджи трябва да слезе от кораба.

Историята обаче, освен интимно, има и чисто геополитическо измерение. Рюджи е символ на доблестта и величието на древна Япония, докато Фусако е Западът – изискан, консуматорски, ако щете, дори покварен в очите на тези, които имат нужда да се борят с поквара… Затова след сватбата Рюджи престава да бъде идеал за Нобору: от мъжествен моряк той се е превърнал в служител в луксозен мъжки магазин в Йокохама. И неизбежно ще бъде наказан за своето предателство. Така и става. След като е тренирала с убийството на едно котенце, момчешката банда, в която участва Нобору, ще унищожи нищо неподозиращия Рюджи. Бившият моряк ще бъде отровен с горчив чай – както горчив е мотивът за славата, който често прошумолява като вълна в книгата.

Давам си сметка, че това е много евтин преразказ на романа. Прочее, един роман, чието заглавие знаково греша и постоянно преправям на „Морякът, който обърна гръб на морето“, макар и така да е вярно. Разбира се, грамотният читател веднага ще открие в него черти от политическата естетика на Мишима – хем консерватор, предан на древната японска традиция, хем обсебен от „перверзните“ европейски провокатори Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Жорж Батай… С просто око се забелязва и колко много заглавието на романа дължи на Марсел Пруст. Не бих могъл обаче да предам другояче, освен с цитат, чувствената омара в тази книга на Мишима. И ща – не ща, ще трябва да цитирам цялата книга. Затова и ще се откажа от образци на стилистичното съвършенство у Мишима и ще уседна в темата.

Смъртта е еротика. Еротиката е смърт. Мъжествеността е ужасна показност. Няма как да е другояче за един болезнен юноша, който търси как да се справи с празнотата си и празнотата на японското общество след Втората световна война. Само убийството предизвиква усещането, че живееш… Иначе си просто бройка – в бандата Нобору е №3, а на другите участници в убийството изобщо не научаваме имената. Ако влезем в обущата на Юлия Кръстева, бихме могли да си спомним за дефинирания от нея синдром камикадзе – понеже ти не си идеален, то аз ще те накажа, но ще накажа едновременно с това и себе си. И така самоубийството на вечния юноша Мишима става далеч по-разбираемо. Както и личната му гвардия, и опитът за преврат, целящ да възстанови императорската слава.

Премиерата на „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е през 1963 г. През 1976-та излиза филм по романа, с участието на Крис Кристофърсън, като действието е пренесено в Англия, а през 1990-та в Берлин е премиерата на опера по книгата, дело на големия композитор Ханс Вернер Хенце. Пак през 1990 г. у нас публикуваха първия роман на Мишима на български – „Златният храм“, който остроумно беше придружен с предговор на големия съветски японист Григорий Чхартишвили, когото днес цял свят познава като Борис Акунин. Оттогава още няколко книги на един от най-жестоките литературни стилисти на ХХ век станаха притежание на българския език. Аз поне съм много любопитен какво представлява книгата му „Моят приятел Хитлер“ от 1968 г. – не знам защо я свързах с „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор. Разтършувах се и попитах приятелка японистка. Ето какво ми отговори тя:

„Знаеш ли, повечето японци в академичните литературни среди, с които съм общувала, са по традиция леви и в най-добрия случай за Мишима те мълчат. В разговор на чаша бира може да кажат, че стилът му е страхотен – и толкова. Много нееднозначен е Мишима – това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност.“

А аз бих дал на студентите си да сравнят „Майките“ на Теодора Димова с „Морякът, комуто морето обърна гръб“ – нали си спомняте, че децата убиваха своята учителка Явора в момента, в който тя им сподели, че ще ги напусне. Явора, която компенсираше ужасните им майки. Япония след войната. България след държавния социализъм. Отцеубийството и майцеубийството на въображаемите родители…

На финала: тази много важна книга е последният превод на забележителната преводачка Дора Барова. Превод, довършен от дъщеря ѝ. Липсват ми случайните срещи с госпожа Барова, при които никога не посмях да я заговоря. Но такъв мощен преводачески екип надмогва смъртта и времето.