Интервю на Никола Бьогле за романа „Пътника без лице“

В „Пътника без лице“ се срещаме отново с инспектор Грейс Кембъл. И най-накрая ще разберем какво се крие зад металната врата в апартамента ѝ...

От години Грейс се парализира от идеята да се изправи срещу тайната, която се крие зад металната врата в дома ѝ. Докато едно анонимно писмо не я насочва по нов път в разследването на трагедията, белязала живота ѝ. Но кой е изпратил това писмо? И доколко може да се довери на мистериозния му автор? Грейс е на път да започне мъчително разследване, в хода на което ще я връхлетят ужасяващи съмнения: наистина ли родителите ѝ нямат отношение към трагедията от нейното детство? Дали полицията се е провалила заради некомпетентност, или заради съучастие? Откъде идва споменът за онази фигура в странен цветен костюм, която я наблюдава от ъгъла на стаята ѝ? Всички тези въпроси ще накарат Грейс да стигне до извода, че нейната лична история е свързана с афера, чиято чудовищност надхвърля всичко, което бихме могли да си представим, и която, обаче, е съвсем реална...

Едно разследване, което ще ни отведе от Шотландия до тъмните гори на Шварцвалд и заснежените планини на Швейцария. Как успявате да създадете такава реалистична атмосфера за местата, които описвате?

Точно по това се различават писателите. Някои избират журналистическия метод, който се състои в това да отидат на мястото, където се развива действието, за да могат да го опишат възможно най-достоверно. В този случай аз лично се страхувам да не бъда затрупан от документи и факти и да „удавя“ сюжета си в прекалено много подробности, които ще искам да представя на всяка цена. Така че действам по различен начин. Научавам за местата чрез книги, снимки, свидетелства, пиша на блогъри, за да ги помоля да ми разкажат за ароматите, шумовете по тези места... И спирам, преди да съм научил твърде много, за да се чувствам свободен да добавя нещо и от въображението си. Струва ми се, че като автор на романи целта ми не е да ви опиша местата такива, каквито са в действителност, а да ви създам впечатлението, че сте там.

В последния си роман вие възкресявате легендата за свирача на флейта от Хамелн, позната и от приказката на Братя Грим, поставяйки я в центъра на сюжета си. Как ви хрумна тази идея?

Това е приказката, която най-много ме е травмирала в детството ми. Не бях сигурен защо, докато наскоро не осъзнах нещо: първо, тя няма щастлив край; и второ, това е може би единствената приказка, която не съдържа никакви магически или фантастични елементи. Пепеляшка има своята фея, Червената шапчица – вълкът, който се маскира, Малечко-Палечко – чудовище, а Хензел и Гретел – вещица… В историята за свирача на флейта разказът е сух, фактологичен и жестоко реалистичен. Това ме накара да искам да разбера повече за произхода му и тогава с учудване открих, че село Хамелн пази в средновековните си архиви записки за внезапното изчезване на сто и тридесет деца... Трябваше да разкажа тази история.

Във всичките си книги вие се опирате на реални факти, за да разкриете някаква мрачна страна на човешкото общество. Как процедирахте този път, за да свършите тази важна изследователска работа?

Истинският факт, за който говорите тук, е един изключително отблъскващ педофилски скандал, за който не бях чувал, преди да попадна на него случайно по време на моето проучване за романа. Става дума за една афера в Германия, т. нар. „проект Кентлер“: в продължение на повече от тридесет години социалните служби на Берлин съзнателно са настанявали изоставени деца в домовете на педофили под предлог, че те неизбежно ще бъдат обичани от осиновителите си. Фактът е толкова абсурден, че за момент си помислих, че е фалшив. За съжаление се оказа, че не е. Има два академични доклада за този случай. Освен че ги прочетох внимателно, се свързах и с един от авторите им, който ми сподели, че е трудно да се измери мащабът на скандала, тъй като административните служби в Берлин все още осуетяват достъпа до повече от хиляда досиета по този случай. Исках да знам как се е развил този скандал, но не получих отговор. И мога да разбера защо. Това е много деликатен въпрос и по онова, което вече знаем, може да се окаже, че разследването ще стигне до високите етажи на държавата. Това, което не мога да си обясня обаче, е, че нито един разследващ журналист не се е заровил в тази история в дълбочина, за да разкрие пълния ѝ мащаб. Във Франция има две или три статии в деня на публикуването на германския доклад и след това нищо... Въпреки че скандалът е огромен. Така че, за да отговоря по-конкретно на въпроса ви, работих по тази тема с хъса на журналист, който иска обществото да знае, че най-лошото може да бъде извършено с одобрението и дори подкрепата на онези служби в държавата, които са призвани да бдят над нас и нашите деца.

Ще открием ли Грейс Кембъл и в следващия Ви роман?

Поредицата, която започна с „Последното послание“, бе замислена като трилогия, която малко по малко ще разкрие тайните на Грейс и скритите намерения на гигантската компания „Олимп“. Имам нужда от този по-голям времеви период, за да може читателят да разбере промяната в нашия свят, която се опитвам да опиша чрез разследвания, и в същото време да ви държа в напрежение и да ви пристрастявам към историите си. Вярвам, че „Пътника без лице“ дава някои интересни отговори... Краят на книгата би трябвало да накара повече от един човек да се стресне. И се надявам на повече нетърпение от страна на читателите, отколкото фрустриране от темите на книгите. Ако не отговоря на това очакване, което сам създадох, ще си имам проблеми с читателите...

Как се чувствате в компанията на най-продаваните автори на криминални романи и трилъри във Франция с повече от 1 млн. продадени екземпляра на вашите книги?

Спомням си, че преди пет години отпразнувах прага от десет хиляди продадени копия – не можех да повярвам. Но признавам, че символичната цифра от 1 милион е нереална. Така че можете да си представите... Но дъщерите ми имат способността да ме приземяват много бързо, като ми напомнят, че няма нужда да се възгордявам, когато знаем, че Дж. К. Роулинг (авторката на романите за Хари Потър) има продадени 450 милиона книги. Истинското щастие е да пишеш за това, което обичаш, с искреност и страст, и да виждаш, че то носи удоволствие на много хора. С всяка книга се изненадвам и трогвам от очакванията на читателите. Нямам търпение за срещите с тях.