Официалната лекция на Хан Канг - Нобеловият лауреат за литература през 2024 г.

Южнокорейската писателка Хан Канг е тазгодишният лауреат на Нобеловата награда за литература. Шведската академия отличава Канг за нейната „емоционална поетична проза, която се изправя срещу историческите травми и разкрива крехкостта на човешкия живот“.

 

---

Светлината и нишката

Официална лекция на Хан Канг за получаване на Нобеловата награда за литература 2024 г.

 

Миналият януари, докато подреждах килера си преди неизбежно преместване, се натъкнах на стара кутия от обувки. Отворих я и открих няколко дневника, някои още от детството ми. Сред купчината тефтери имаше брошура, а отпред с молив бяха изписани думите „Книга с поеми“. Беше тънка – няколко листа груба хартия във формат А5, сгънати наполовина и захванати с телбод. Под заглавието бях добавила две зигзагообразни линии: едната отляво се издигаше с шест стъпки, другата слизаше надолу със седем стъпала надясно. Това някаква илюстрация за корицата ли беше? Или просто драскулки? Годината – 1979 – и името ми бяха написани на гърба на брошурата, а във вътрешните страници – общо осем поеми със същия старателен почерк с молив като на предната и задната корица. Осем дати в хронологичен ред маркираха долната част на всяка страница. Стиховете, излезли под перото на осемгодишното ми Аз, съвсем разбираемо, бяха  невинни и нешлифовани, но една поема от април привлече вниманието ми. Започваше със следните строфи:

Къде е любовта?

Тя е вътре в туп-туптящата ми гръд.

 

Какво е любовта?

Тя е златната нишка, свързваща сърцата ни.

Ненадейно се върнах четиресет години назад, докато си припомнях как създавах брошурата онзи следобед. Късият ми затъпен молив, прахът от гумата за триене, големият метален телбод, който бях отмъкнала от кабинета на баща ми. Сетих се как след като бях научила, че семейството ми щеше да се мести в Сеул, ме бе обзел порив да събера стиховете, надраскани на парченца хартия или в белите полета на тетрадки и помагала, или между записките в дневниците ми, и да ги подредя в един том. Спомних си и необяснимото желание да не показвам на никого моята „Книга с поеми“, след като я направя.

Преди да върна дневниците и брошурата така, както ги бях намерила, и да затворя капака, снимах поемата с телефона си. Направих го, тъй като усетих, че има връзка между думите, които бях написала тогава, и човека, който бях сега. Вътре в гърдите ми, в туптящото ми сърце. Между сърцата ни. Златна нишка, която свързва – нишка, която излъчва светлина.

*

Четиринайсет години по-късно, с издаването на първото ми стихотворение и първия ми разказ година след това, станах писател. След още пет години щях да публикувам първата си дълга художествена творба, която бях писала в продължение на около три години. Тогава бях, и все още съм, заинтригувана от процеса на писане на поезия и кратки разкази, но писането на романи ме влече особено много. Книгите ми отнемат между една и седем години, за които съм заменила значителна част от личния си живот. Това ме привлича в работата. Начинът, по който мога да се гмурна във – и да обитавам – въпросите, които смятам за наложителни и спешни, до такава степен, че да реша да приема този компромис.

Всеки път, когато пиша роман, понасям търпеливо въпросите, живея в тях. Стигна ли края на въпросите, което не е същото като намирането на отговорите им, съм стигнала и до края на писането. Тогава вече не съм същата, каквато съм била в началото, и от това променено състояние аз започвам наново. Следват нови въпроси, като брънките на верига или като плочки домино, които се припокриват и съединяват, и продължават, и аз съм вдъхновена да напиша нещо ново.

Докато пишех третия си роман „Вегетарианката“, от 2003 до 2005 година, живеех с няколко болезнени въпроса: може ли човек да е напълно невинен? До каква степен можем да отхвърлим насилието? Какво се случва, когато някой откаже да принадлежи на вида, наречен човешки?

Избирайки да не яде месо като израз на отказ от жестокостта, и накрая, отричайки се от всякакви храни и течности, освен водата, заради вярването, че се е превърнала в растение, Йонгхе, главната героиня на „Вегетарианката“, по ирония се засилва към смъртта в опит да спаси себе си. Йонгхе и сестра ѝ Инхе, които всъщност едновременно са главни персонажи, крещят безмълвно през унищожителните кошмари и разриви, но накрая са заедно. Изградих последната сцена в линейка с надеждата, че Йонгхе ще оцелее в света на историята. Колата хвърчи по планинския път под яркозелените листа, а бдителната по-голяма сестра се взира съсредоточено през прозореца. Може би в очакване на отговор или пък в знак на протест. Целият роман се гради върху задаването на въпроси. Върху взирането и неподчинението. Върху очакването на отговор.

„Бой с дишане“, романът, който написах след „Вегетарианката“, продължава тези въпроси. Да се откажеш от живота и света, за да отхвърлиш насилието, е невъзможно. Все пак няма как да се превърнем в растения. Как тогава да вървим напред? В този роман мистерия се сблъскват и си противоречат изречения с редовни и курсивни букви, докато главната героиня, която отдавна се бори със сянката на смъртта, рискува живота си, за да докаже, че внезапната кончина на приятелката ѝ няма как да е била самоубийство. Докато пишех последната сцена и описвах как тя се влачи по пода, за да избегне смъртта и унищожението, си задавах следните въпроси: а може ли да не оцелеем накрая? Не трябва ли животът ни да свидетелства какво е истината?

С петата ми книга – „Уроци по гръцки“ – задълбах още повече. Ако се налага да оцеляваме в този свят, кои мигове правят това възможно? Жена, загубила говора си, и мъж, който губи зрението си, вървят през тишината и мрака, когато самотните им пътища се пресичат. Исках да обърна внимание на осезаемите моменти в тази история. Романът се развива бавно през тишината и мрака до момента, в който жената протяга ръка и написва няколко думи върху дланта на мъжа. В този сияен миг, който се разгръща в цяла вечност, двамата герои разкриват по-ранимата част от себе си. Въпросът, който исках да задам тук беше: ако обърнем внимание на най-деликатните страни на човечеството, ако погалим неоспоримата топлина, намираща се там, не бихме ли могли все пак да продължим да живеем в този кратък, изпълнен с насилие свят?

Когато стигнах до края на този въпрос, се захванах да мисля за следващата си книга. Това беше през пролетта на 2012-а, скоро след като беше издадена „Уроци по гръцки“. Казах си, че ще напиша роман, който прави още една стъпка към светлината и топлината. Че ще залея живота си и работата си, обгърнала целия свят, с ярки прозрачни усещания. Тъкмо бях измислила заглавието и бях написала двайсет страници от първата чернова, когато бях принудена да спра.

Осъзнах, че нещо отвътре ме възпираше да напиша този роман.

*

Преди това не се бях замисляла да пиша за Куанджу.

Бях на девет, когато семейството ми напусна Куанджу през януари 1980-а, почти четири месеца преди масовите убийства. Бях на дванайсет, когато се натъкнах на обърнатото наопаки гръбче на „Снимки от Куанджу“ няколко години по-късно. Разгледах книгата, докато нямаше възрастни около мен. Тя съдържаше снимки на граждани на Куанджу и студенти, убити с палки, байонети и пушки по време на протест срещу новите военни сили, които бяха организирали преврата. Издаден и разпространен тайно от оцелелите и семействата на убитите, албумът представяше истината във време, когато фактите бяха изкривявани чрез репресивни методи върху медиите. Като дете не бях осъзнала политическата важност на онези снимки и изкривените лица се бяха отпечатали в ума ми като фундаментален въпрос за човешкия вид: „Така ли правят хората едни с други?“ И после – фотография на безкрайна редица от хора, чакащи да дарят кръв пред университетската болница: „Така ли правят хората едни с други?“ Двата въпроса се сблъскваха и си противоречаха, несъвместимостта им беше възел, който не можех да разплета.

И така в онзи пролетен ден през 2012-та, докато се пробвах да напиша светъл, жизнерадостен роман, за пореден път се сблъсках с този неразрешим проблем. Отдавна бях загубила усещането за дълбоко вкорененото доверие между хората. Как тогава щях да приема света? Осъзнах, че трябва да се изправя пред тази невъзможна главоблъсканица, ако исках да продължа напред. Разбрах, че писането е единственият начин да го прескоча и преживея.

Прекарах по-голямата част от онази година правейки план на романа си, представях си месец май 1980 година в Куанджу като един от сюжетите на книгата. През декември посетих гробището „Мангуол-донг“. Беше ранен следобед, предишният ден беше валял обилен сняг. По-късно, когато притъмня, излязох от мразовитото гробище с ръка на гърдите, близо до сърцето ми. Казах си, че тази следваща книга ще срещне Куанджу очи в очи, вместо да го превърне просто в една сюжетна линия. Събрах над 900 свидетелства и всеки ден по девет часа в продължение на месец четях всеки от събраните разкази. После проучих не само Куанджу, но и други случаи на насилие, организирано от държавата. След това навлязох още по-навътре в темата, върнах се назад във времето и четях за масовите изтребвания, които хората нееднократно са извършвали по света и през годините.

По време на проучването за романа ми в съзнанието ми изникнаха най-напред два въпроса. В средата на двайсетте ми години пишех следните редове на първата страница на всеки нов дневник:

Може ли настоящето да помогне на миналото? Могат ли живите да избавят мъртвите?

 

Докато четях стана ясно, че това бяха въпроси без отговори. Благодарение на тази продължителна среща с най-мрачните страни на човешкия вид усетих как останките от отдавна пропуканата ми вяра в човечеството се пръскат изцяло. Почти се бях отказала от романа.

След това прочетох записките в дневника на млад преподавател от вечерното училище. Свенлив, мълчалив младеж, Парк Йонг-джун е част от „абсолютното общество“ на независими граждани, което се заформя в Куанджу по време на десетдневния протест през май 1980-та. Той е прострелян и убит в сградата на YWCA (Християнската асоциация на младите жени) близо до седалището на областната администрация, където избира да остане, въпреки че е наясно, че войниците ще се върнат в ранните часове. В онази последна вечер той пише в дневника си: „Защо, Господи, съвестта ми така ме гризе и измъчва? Искам да живея.“

Щом прочетох тези изречения, ми стана кристално ясно каква посока трябваше да поеме романът. И че моите два въпроса трябваше да бъдат обърнати.

 

Може ли миналото да помогне на настоящето? Могат ли мъртвите да избавят живите?

По-късно, докато пишех книгата, която щеше да се превърне в „Човешки актове“, в определени моменти усещах, че миналото действително помагаше на настоящето и че мъртвите спасяваха живите. Понякога се връщах в гробището и по някаква причина времето винаги беше ясно. Затварях очи и оранжевите лъчи на слънцето обливаха клепачите ми.

Чувствах ги като самото сияние на живота. Светлината и въздухът ме обгръщаха с неописуема топлина.

Въпросите, които останаха с мен дълго след като бях разгледала онзи албум, бяха следните: Защо хората са толкова жестоки? И как могат едновременно с това да се противопоставят на подобно потресаващо насилие? Какво значи да принадлежим към вида, наречен човешки? За да намеря невъзможния път през празното пространство между двете урви – на човешките ужаси и на човешкото достойнство, се нуждаех от помощта на мъртвите. Също както в романа „Човешки актове“ детето Донг-хо сграбчва майка си за ръката и я дърпа към слънцето.

Разбира се, нямаше как да залича стореното на мъртвите, на опечалените или на оцелелите. Можех само да им заема усещанията, чувствата и живота, които минаваха през тялото ми. Исках в началото и в края на романа да има запалена свещ, затова началната сцена се развива в общинската спортна зала, където държат телата на мъртвите и провеждат панихидите. Там намираме петнайсетгодишния Донг-хо, който покрива труповете с бели платна и пали свещи. И се взира в светлосинята сърцевина на всеки пламък.

Корейското заглавие на книгата е Соньони онда. Думата „онда“ е спрежение на глагола „ода“ – „идвам“, в сегашно време. В момента, в който се обръщат към соньон – момчето, с ти във второ лице, независимо дали личното или по-малко личното ти, то се събужда в приглушената светлина и тръгва напред към настоящето. Стъпките му са стъпките на дух. Приближава се все повече и се превръща в сегашния момент. Когато чрез Куанджу се назовават период и място, където човешките жестокост и достойнство съществуват в екстремна успоредност, то името престава да бъде нарицателно за един определен град и се превръща в общовалидно съществително, както научих, докато пишех тази книга. То стига до нас – отново и отново през времето и пространството и винаги в сегашно време. Дори сега.

*

Когато книгата най-сетне беше завършена и издадена през пролетта на 2014-а, останах изненадана от болката, която читателите признаваха, че са изпитали при четенето. Трябваше ми известно време да обмисля как бяха свързани болката в мен в процеса на писането и мъката, за която ми бяха признали читателите ми. Какво ли се криеше зад това страдание? Дали е защото искаме да вярваме в човечеството, но когато тази вяра е разклатена, имаме чувството, че самите ни души биват разрушавани? Или пък искаме да обичаме човечеството и това е агонията, която изпитваме, когато обичта е разбита на парчета?

Любовта ли поражда болката и изпитването на болка знак ли е за любов?

Същата година през юни сънувах сън. Сън, в който вървях през обширно поле и прехвърчаше рехав сняг. Равнината беше осеяна с хиляди и хиляди черни дървесни дънери и зад всеки един от тях имаше надгробна могила. В някакъв момент нагазих във вода и, когато погледнах назад, видях как океанът прииждаше от края на равнината, който бях объркала с хоризонта. Защо на подобно място има гробове, зачудих се. Нямаше ли да бъдат отнесени костите от по-ниските могили, намиращи се в близост до морето? Не трябваше ли поне да преместя костите от горните могили, сега, преди да е станало твърде късно? Но как? Нямах дори лопата.

Водата вече стигаше до глезените ми. Събудих се и, взирайки се в още тъмния прозорец, усетих, че този сън ми казваше нещо важно. След като го записах, помня, че си мислех как той може да е началото на следващия ми роман.

Обаче нямах ясна представа къде щеше да ме отведе той... Започвах и зачерквах началните абзаци на няколко обещаващи истории, които си представях като продължение на онзи сън. Най-накрая, през декември 2017-а, наех стая на остров Джеджу и прекарах следващите приблизително две години между Джеджу и Сеул. Разхождах се в горите, по крайбрежието и по селските пътища. Изпитала суровото време на Джеджу по всякакъв начин – ветровете и светлината, и снега, и дъжда – аз долових очертаващата се рамка на романа. Също като с „Човешки актове“ четях разказите на оцелели от масовите кланета, потънах в архивите и после, колкото можех по-сдържано, без да отвръщам поглед от бруталните подробности, които бяха почти невъзможни за предаване, аз написах „Не се сбогувам“. Книгата бе публикувана почти седем години след съня ми с онези черни дънери, с онова прииждащо море.

 

В тетрадката, която ползвах, докато работех по тази книга, записах следното:

Животът иска да живее. Животът е топъл.

Да умреш е да изстинеш. Снегът да покрие лицето ти вместо да се разтопи върху него. Да убиеш е да изстудиш.

Хора в историята и хора в космоса.

Вятърът и океанските течения. Кръговото движение на водата и въздуха, което свързва целия свят. Ние сме свързани. Моля се да сме свързани.

 

Романът е изграден от три части. Ако първата част е хоризонтално пътуване, което следва разказвачката Кьонгха от Сеул до дома на приятелката ѝ Инсеон сред възвишенията на Джеджу в обилен снеговалеж, за да спаси домашната ѝ птичка, то втората част е вертикален път, който спуска Кьонгха и Инсеон в една от най-мрачните нощи на човечеството – през зимата на 1948-ма, когато биват убити жители на остров Джеджу – и в океанските дълбини. В третата и последна част двете палят свещ на дъното на океана.

Макар романът да е придвижван напред от двете приятелки, докато се редуват да държат свещта, истинският главен герой и човекът, свързан както с Кьонгха, така и с Инсеон, е майката на Инсеон – Джонгшим. Тя, която, след като оцелява от кланетата в Джеджу, се бори да запази дори частица от костите на любимия си, за да направи нормално погребение. Тя, която отказва да спре да скърби. Тя, която търпи болката и застава срещу забвението. Която не казва сбогом. За да се погрижа за живота ѝ, който толкова дълго бе кипял от мъка и любов с еднаква сила и жар, мисля, че си задавах тези въпроси: Колко можем да обичаме? Къде е границата ни? До каква степен трябва да обичаме, за да запазим човещината си до края?

*

Три години след излизането на корейското издание на „Не се сбогувам“ още не съм завършила следващия си роман. А книгата, която мислех да я последва, ме чака от много време. Тя е роман, формално свързан с „Бялата книга“, която написах в желанието си да дам назаем живота си – за кратък миг – на по-голямата ми сестра, напуснала този свят само два часа след раждането си, а и за да надникна в онези части от нас, които остават неразрушими независимо от всичко. Както винаги, невъзможно е да предвидя кога ще съм готова, но ще продължа да пиша, колкото и бавно да е. Ще подмина книгите, които вече съм написала, и ще продължа.

Докато не завия и не открия, че вече не са в полезрението ми. Толкова, колкото животът ми позволи да се отдалеча.

Докато се отделям от тях, книгите ми ще живеят независимо от мен и ще пътуват според собствените си съдби. Както двете сестри, завинаги заедно в онази линейка, а зеленият огън гори през задното стъкло. Както и жената, която скоро ще си върне говора, докато пише с пръст по дланта на мъжа в тишината, в мрака. Както и сестра ми, която си отива след само два часа на този свят, и младата ми майка, която умолява бебето си: „Не умирай, моля те, не умирай“ до самия край. Колко ли далеч ще стигнат онези души, които се събираха в наситено оранжево сияние под затворените клепачи на очите ми, които ме обгръщаха в неописуемо мека светлина? Колко далеч ще пропътуват свещите – онези, запалени на мястото на всяко убийство, във всяко време и пространство, погубено от невъобразимо насилие; онези, държани от хората, които се кълнат никога да не се сбогуват? Те ще се пренасят ли от фитил на фитил, от сърце на сърце, по златна нишка?

*

В брошурата, която открих в стара кутия от обувки миналия януари, миналото ми Аз, пишейки през април 1979-та, си задава въпросите:

Къде е любовта?

Какво е любовта?

 

В същото време до есента на 2021-ва, когато беше издадена „Не се сбогувам“, считах, че в основата на съществото ми са следните два проблема:

Защо светът е толкова жесток и болезнен? И как може едновременно с това да е толкова красив?

 

Дълго време вярвах, че напрежението и вътрешната борба между тези изречения са движещата сила на писането ми. От първия ми роман до най-скорошния ми, въпросите в ума ми се променяха и разгръщаха и само тези горе останаха същите. Но преди две или три години се появиха съмненията. Наистина ли бях започнала да си задавам въпроси за любовта – и за болката, която ни свързва – след корейското издание на „Човешки актове“ през пролетта на 2014-та? От първата до последната ми книга – не бяха ли изследванията ми винаги насочени към любовта? Възможно ли беше любовта да е най-старият и основополагащ пласт на живота ми?

„Любовта се намира на скрито място, наречено „сърцето ми“, пише детето през април 1979 година.

(Тя е вътре в туп-туптящата ми гръд.) А що се отнася до същността на любовта, ето какво отговаря. (Тя е златната нишка, свързваща сърцата ни.)

Когато пиша, използвам тялото си. Помагам си с всички сетива – зрението, слуха, обонянието, вкуса, усещането за нежност и топлина, за студ и болка, препускането на сърцето ми и телесната нужда от храна и вода, ходенето и тичането, допира на вятъра, дъжда и снега по кожата ми, хванатите ръце. Старая се да вплета в изреченията ми тези ярки усещания, които имам като смъртно същество с кръв, пулсираща във вените му. Сякаш излъчвам електричество.

И щом почувствам как това електричество се пренася в читателя ми, оставам възхитена и трогната. В тези мигове отново преживявам езиковата нишка, която ни свързва, и как въпросите ми се докосват до читателите посредством това живо електрическо нещо. Бих искала да изразя най-дълбоката си благодарност към всички, които са се свързали с мен чрез тази нишка, както и към онези, на които им предстои.

 

© Е. Йеуон и Пейдж Аная Морис, превод от корейски на английски език, 2024

© Ивайла Пеева, превод от английски език, 2024

 

© The Nobel Foundation 2024

Published with permission.