Зеленото ухо. Незавършеният роман на една студентка

„…ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща“. Тези думи на главния герой от „Зеленото ухо“ описват лаконично том шести от събраните съчинения на Любен Дилов. Изданието от поредицата на „Ентусиаст“ отново е майсторски оформено в неподражаемия стил на художниците Владимир Тодоров и Чавдар Гюзелев.

„Зеленото ухо“ и „Незавършеният роман на една студентка“ са сред най-четените новели на най-превеждания български фантаст. Смешни и лирични, и трите произведения заедно с „Двойната звезда“ са сред най-доброто в сферата на научната фантастика, писано на български. Въпреки че са създадени преди десетилетия, като научен патос те са напълно адекватни на съвремието, а историите от „Незавършеният роман“ определено намигват към модерните фантастични сериали. Студентката на Дилов-баща, без да е екшън-герой, напълно чудесно би стояла в компанията на Батуомън, Отровната Айви, Зена, Жената чудо, Черната вдовица или някоя от другите героини на Marvel и DC.

„Зеленото ухо“, пък е класически прийом на разкази в разказа, щедро използван в литературата от „Декамерон“ и „1001 нощ“ насам. Освен всичко останало, той описва и частично действителни събития на една от многото световни конференции на научните фантасти, които са особено популярни от средата до края на миналия век. Научната фантастика избухва със стотици имена на станали вече днес класици автори. Бредбъри, Азимов, Кларк, Клифърд Саймък, Зелазни, Дейвид Брин, Лем, Братя Стругaцки и т.н. Много от тях са близки приятели на Любен Дилов. Въпреки смелото им въображение, епохата на социалните мрежи и интернет е все още далеч и единственото им възможно общуване са преките срещи. На тези срещи не са редки „състезанията“ по импровизирано разказване, каквото именно представлява „Зеленото ухо“. Когато новелата набира популярност след преводи на основните световни езици, Дилов е затрупан по пощата от дървени, гипсови, порцеланови, парафинени и всякакви зелени уши...  Някои от тях още се пазят в дома му.

Новелата като жанр търпи особен разцвет през 70-те години на миналия век като изключително удобен, „списаниен“ формат. Освен това англосаксонската система за хоноруване е на знак, така че писателите са силно стимулирани да пишат по-дълго от разказ и по-късо от роман.

По-близо ли сме днес до отговорите на въпросите, които поставя Дилов? Едва ли, но те продължават да звучат все така смешно и да ни убеждават, че да – все още е по-лесно да предскажеш бъдещето, отколкото миналото.