Умберто Еко

Умберто Еко е професор по семиотика в Университета в Болоня, изследовател на комуникацията със знаци и символи, медиолог, историк, медиевист, естетик, критик и писател.

Той е запален колекционер на книги и притежава лична библиотека с 50 000 тома, от които 1200 редки издания.

Посещавал е България четири пъти, последно през 2004 г.

Роден е на 5 януари 1932 г. в гр. Александрия, Италия. Живее в Милано. Произходът на фамилията му е скрит в древните книги. Дядо му е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв градски чиновник. Приятел на Умберто Еко, който работел в библиотеката на Ватикана върху темата за йезуитите през ХVII в., попада на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца. Един от тях бил „ex coelis oblatus“ (даден от небето). Така фамилията му се оказва йезуитската абревиатура ECO, все още запазена в старинни документи.

Започва кариерата си в сферата на медиите – сътрудник в италианската телевизия RAI, после работи в книгоиздателства и публикува ежеседмични коментари в италианския вестник L’Espresso.

Тематичният обхват на научните му изследвания е в спектъра от Св. Тома Аквински през Джеймс Джойс до Супермен.

Преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино. Професор по семиотика в Болонския университет от 1971 г. Директор на Collège de France.

Своя дебют в романистиката прави през 1980 г. с „Името на розата” (екранизиран през 1986), следван от още пет романа „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004) и „Пражкото гробище“ (2010 г.).

Сред около 70-те му нехудожествени книги (академични и есеистични) могат да се откроят „Поетиката на Джойс“ (1965), „Отсъстващата структура: Увод в семиологията“ (1968), „Трактат по обща семиотика“ (1978), „Границите на интерпретацията“ (1990), „Кант и птицечовката“ (1997), „Връща ли се часовникът назад“ (2006), „Растителната памет и други истории за библиофилията“ (2007) и „Изграждане на враг и други случайни истории“ (2011).
През 2004 г. Умберто Еко публикува илюстрирания сборник „История на красотата“, последван през 2007 г. от „История на грозотата“ и през 2009 г. от „Vertigo“, кръговрат от образи, понятия и предмети.

Открива множество нови тенденции в полето на масовите комуникации: „кичът“,„звездите от малкия екран“ и др.и ги публикува с отделни книги, включително във „Войната за лъжата” (1985). Обяснява много явления, типични за съвременната цивилизация: футболът, знаменитостите, модата, тероризма… Кредото му „виждам смисъл там, където стои изкушението да видиш само фактите“ му позволява да развие обща теория на семиотиката, в чийто център е „моделът-читател“, който единствен може да открие и интерпретира неизказаното.