Насаме с Антихриста на Емилиян Станев

Един от най-големите романи на българската литература излиза в ново издание. На пазара вече е „Антихрист“ на Емилиян Станев (изд. „Ентусиаст“), книга, която ни показва, че има нещо отвъд вярата, нещо свързано с човешката воля, с простия възглед за добро и лошо, за правилно и неправилно, за важно и маловажно, което спасява отделния човек и народите и им осигурява свобода и перспектива, както пише политологът Димитър Аврамов в предговора.

Описан като житие на средновековен монах, „Антихрист“ очертава ярък ренесансов образ, който преминава през три възрастови и множество философски превъплъщения. Но дали това не е по-скоро съвременен герой, изпратен от автора си във време от седем века по-рано, за да изрази актуални проблеми от времена, когато хората не могат свободно да изразяват мислите си и да критикуват властта?

Дали е така, или не, всеки може сам да прецени – остават обаче безспорните литературни качества на „Антихрист“, един незаслужено не толкова популярен роман сред българите.

Предлагаме ви предговора на книгата на Емилиян Станев, дело на Димитър Аврамов.

Човек, ако е заблуден, е щастлив, защото не си дава сметка, че животът му е поредица от усилия, редица от които завършват с провал. Без усилия провалът е неизбежен, с усилия е възможно да бъде избегнат. Човек, ако е заблуден, не се страхува от провалите. С времето даже някак става резистентен към тях. Те го връхлитат, сполетяват, подминават и той често дори не разбира, че са му се случили. Днешният човек съществува върху купища провали. Единствените му оръжия срещу тях са мисълта и упоритостта.

Започнах да чета „Антихрист” и се усетих неспособен да разбера героя и словото му и да си представя епохата. Провалът ми се струваше неизбежен. Бях убеден, че няма да разбера нито мислите на героя, нито смисъла на житието му, нито усилието на Емилиян Станев. Да си призная, не разбирах и не съм съвсем сигурен, че и сега, докато пиша тези редове, разбирам риска, който издателят поема с това не дълго, но трудно за четене житие. Бях готов да звънна и да кажа, че не мога да се справя. В началото думите, излизащи от страниците на „Антихрист”, макар и красиви, ми бяха чужди, отдалечени, описващи емоции, преживявания и светоглед твърде абстрактен и много далеч от света, в който живея. Мислех си, че днешният ни свят е сложен и циничен, изцяло лишен от духовността, която идва с християнската вяра. Бих го нарекъл рационален, ако не бях убеден, че рационалността е състояние, плод на интелектуално усилие, а не опростена реалност, породена от липсата на такова.

Отчасти заради страха от провал, но повече заради разказа на Еньо останах до края с житието му. Скептичен съм и не вярвам, че днешният българин има потребност да остане насаме с Еньо, с душевните му терзания, с твърде светските му размисли и съмнения, по-характерни за XX-ти, отколкото за XIV век. Допускам, надявам се грешно, че „Антихрист” е непотребен за днешните българи. Непотребен е, вероятно защото ако Емилиян Станев е описал героя и епохата автентично, то тогава следва да си помисля, че по нашите земи историята няма свойството да се превръща в познание. У нас тя прилича повече на природно явление, на низ от събития и случки, връхлетели ни разбъркано, в следствие на необмислени, спонтанни и безотговорни действия на мнозина. Идва хаотично, случва се разхвърляно и си отива, оставяйки  хаос. А ние във всеки един момент сме неподготвени да я забавим, да я обмислим, докато се случва, ако трябва дори да я спрем, но най-вече да се досетим, че в един определен смисъл история няма. Има само резултат от днешните и бъдещите ни действия, както е имало резултат от действията на тези преди нас.

Дано не съм в грешка с песимизма си, че днешният ден, с липсващото си настроение, с досадния си песимизъм, с усещането за блато, което излъчва, прилича отчасти на описаните от Еньо тъжни дни на упадък, на изчезване на българската държава и на националните символи. Комформизмът, покварата, идваща с маниакалното преследване на личния интерес, липсата на смирение, на вяра и на уважение към другите са навсякъде и днес. Те са толкова живи сега, колкото ги вижда и Еньо в житието си.

Дали е вярна ужасната мисъл, че никога не сме се променяли към по-добро? Дали винаги сме били такива, каквито ни вижда Еньо, вече като монах Теофил, като казва:

„Страх ме обземаше пред тоя народ, измъчен от лоши господари, отдръпнал се от тях в своя правда. Чувах го да говори, че при агарянците в Романя нямало данъци и агоресвания, крепости не се строели и не били толкова свирепи, ако си покорен.”

Дали днес и онези десетилетия на упадък през XIV век не са само два кратки периода в дългата ни национална история, която иначе е друга – славна и пълна с добро? Или е оправдано грозното подозрение, че периодично пренаписваме историята така, че да ни е угодна, като я четем, да ни е удобно, да не се чувстваме гузни за предците си и за днешните си действия?

Чета „Антихрист” през очите на героя, доколкото мога – през очите на историята и вярвам на автора, без да търся мотивите му да сътвори житието на Еньо. Приемам „Антихрист” като житието на самия Еньо, опитвам се да го видя, все едно той го е написал тогава, през XIV век. От една страна този подход ме оставя начисто, насаме с героите и с епохата на разкапване на Втората българска държава. От друга страна, ме обрича на наивен, донякъде невеж прочит и на неспособност да разбера автора. Ще се придържам обаче към първия подход. Той ме освобождава от задължението да мисля за Емилиян Станев, за двете епохи, в които живее и размишлява, и ми позволява да съсредоточа мислите си върху Еньо и историческия момент, за който той говори в житието си.

„Мога ли изобщо да разбера „Антихрист”?”, „Какъв е смисълът от този текст в свят, в който хиляда – две хиляди думи на родния език са твърде много и често пречат на това, което наричаме успех?”, „Има ли в „Антихрист” знание за днешния свят?” – това са въпроси, които дойдоха с четенето. Еньо си задава далеч по-сложни въпроси, чиито отговори донякъде идват от собствените му думи, че всеки вижда различно светлината и от там различно възприема Бога. Тук той допуска, че е възможно индивидуално възприемане на Бог, извън православния канон, извън предписанията на Библията, а това вече е опит за преформулиране на християнството или е несъгласие с обясненията на света, които то ни предлага. Такова допускане е възможно в историческата епоха на „Антихрист” само като ерес. То е невъзможно като проява на рационализъм, на индивидуализъм, или в резултат от интелектуална дискусия. Затова е напълно възможно антихристът на Еньо да е нереален, изкуствен образ, пренесен в историческа епоха, в която не е невъзможно да съществува.

В части от житието си Еньо прилича много на съвременен герой, създаден от мислите, интелектуалните терзания и в ума на модерния човек, а после пренесен в Средновековието, за да изрази опосредствано чрез образи актуалните проблеми във времената, в които е написано житието. Такава употреба на словото е типична за не-свободните страни, в които хората нямат възможност да изразяват свободно мислите си и да критикуват публично властта.

Тези мисли ме споходиха в началото на книгата и признавам, отчасти попречиха на удоволствието от четенето. Правилни или не, си наложих да ги отблъсна и се оставих на житието, донякъде разбирайки го, донякъде не. То провокира много мисли, натъжи ме и ме зареди с песимизъм. Моменти като появата на отец Лука обаче ми доставиха искрено удоволствие заради сблъсъка с герой, колкото немощен физически, толкова изпълнен с вътрешна сила. Такъв, макар създаден да бъде отрицателен герой, е и Шеремет Бег, при когото Еньо губи свободата си.

Няма да крия, че привидно търсещият Бога Еньо ми изглежда себичен, надменен, а смирението му – лицемерно. Превръщането му в монаха Теофил ми се струва неискрено бягство, породено от момчешко разочарование. Замонашването му е временно състояние – средство да напусне светския свят, който намразва. Струва ми се, че като юноша, а после и като монаха Теофил, Еньо търси оправдание за мислите си, за чувствата си и за посоката, която е избрал. Иска да отхвърли вината, която изпитва, когато мисълта му излиза извън предразсъдъците на времето. Като казва, „щом веднъж познаеш Бога, започваш да делиш всичко на добро и зло, и светът, и човекът се разполовяват, та накрая излиза наяве дяволът и се мержелеят вече пламъците на пъкъла, и те светли, но със зловеща светлина” , Еньо, изглежда, иска да оправдае избора на това, което повечето от съвременниците му смятат за неправилно – избор, който прави съзнателно.

Антихристът на Еньо всъщност не е победа на Сатаната над Бога, не е тържество на злото. Той е отрицание на официалната подредба на света, очертана от православния канон и средновековната държава. Антихристът на Еньо прилича на човек, който се опитва да осмисли влиянието на Бога и Сатаната върху делата на хората. Това несъмнено го води към въпроси за света, които канонично религиозният човек не си задава, към това да оспорва предписанията на канона и светските правила, към това да разсъждава какво наистина е добро и какво наистина зло.

Еньо е почти „невъзможно объркан” образ за XIV в. Напускането на царския дворец, след като му е предложено мястото на царски писар, и забягването му към Кефаларския манастир става бързо и е странно решение в епоха, в която индивидуализмът не е норма, а изключение. Духовните му терзания вероятно ще останат чужди за мнозина от нас, които живеем в светския, привидно рационален XXI век.

Няма да ви заблуждавам, че „Антихрист” се чете лесно. Трудно е да разплетеш нехарактерната за всекидневието ни реч, да разбереш непрекъснатите терзания на Еньо и залитанията му между това, което според него идва от Бога и от Сатаната. Затова на фона на тежкия, объркан, недоволен и схоластичен образ на младия Еньо, превърнал се в монаха Теофил, появата на стария монах Лука и речта му са истинско удоволствие. Дядо Лука, със своите своенравия, е безценен образ в „Антихрист”. Макар и на преклонна възраст, отецът, чийто ум според монасите е замъглен и затова съветват Еньо: „Не му вярвай, лукавият го мъчи“, всъщност е най-ясният и разбираем образ. Изказът му е прост и е истинско развлечение за четящия.

Още първите указания на дядо Лука към Теофил, който пита: „Повели дядо, желанията си. Негово високопреподобие не ме напъти как да ти служа и от що се нуждаеш“, ме накараха да се надявам старият, обладан от цинизъм отец да остане максимално дълго в повествованието. Отговорът: „Служи според пипката си. Очи имаш и уши имаш. И знай, че се посирам от гозбите на магера. Господ да го порази и с него всичко гръцко черната смърт да изтръшка! Умееш ли да ловиш риба?“ е не просто изключително забавен. Той е мъдър и утвърждава свободната воля и правото на човека да взема сам решения, дори когато служи на друг.

Дядо Лука e изключително забавен и полезен с настояванията си, че е надвил злото дотолкова, че единственото занимание, което му е оставил, е да тормози възрастното му тяло. Дори тук обаче монахът побеждава Сатаната… като яде риба. „Аз само с рибата надвивам Рогатия“, казва дядо Лука и обяснява: „Той, като не може да мъчи душата, тъй като тя отдавна се е преборила с него, мъчи мършата, да ме унизи мръсникът! И аз съм му намерил цаката с рибата“.

Във феодалния свят, в който хората са поданици, лишени от свободен избор, в епоха, в която правото на аристокрацията, религията и това на кого служиш значат почти всичко, а народността почти нищо, дядо Лука звучи като национален герой. Думите му „Тебе гъркът те е проводил да ме подслушваш и клеветиш! Пък мен ме чакат там, откога ме чакат и трон на мъченик са ми приготвили, а за гърците — пъкъла, тъй му кажи!” звучат повече като на герой на Възраждането от XIX в., който
се бори за автокефална българска църква.

През XIV век, в десетилетията, в които Второто българско царство отслабва и запада, исихазмът – течение в православието, става много популярен; той насърчава християните към уединение, молитви, вглъбяване и изоставяне на светския свят. Исихазмът навлиза от Византия и с него се увеличава и без това сериозното влияние на гръцкия църковен клир по българските земи. Във времена, в които идващите от Мала Азия османски турци се опитват да се установят на Балканите, в териториите на Византийската империя и България, исихазмът допълнително отслабва българската държава, защото насочва много хора към бягство от реалността.

През XIV в. българската държава и без това вече е в напреднала форма на военен и административен упадък, предимно заради решенията на редица български владетели. Сред тях се нарежда и Иван Александър, който създава династична криза в критичен за българската история момент.

Краят на „Антихрист” е тъжният край на средновековната българска държава. Той е отказ от утопията, че вглъбяването и обръщането изцяло към духовния свят и вярата, сами ми по себе си автоматично предлагат избавление на душата за отделния човек, както и избавление и оцеляване за един народ. Оказва се точно обратното. Не отчуждението от светските дела, не изолацията и индивидуалното бягство в християнската вяра или в някоя от нишите на модерния свят осигуряват успеха на отделния човек и на една нация. Активността, физическото и интелектуалното усилие, упоритостта на човек да създава и търси общности в реалния свят, са тези, които гарантират спокойствие и душевна хармония.

„Антихрист” си заслужава заради пътя, който извървява Еньо. От объркан юноша, през негодуващия срещу светския и духовния ред монах Теофил, през невярващия Еньо, а след това и през загубилия свободата и физическата си красота „еретик”, той се превръща в свободен човек, в който има решителност, действие и воля.

Истината, която Емилиян Станев не казва директно, но която „Антихрист” докосва, е, че има нещо отвъд вярата, нещо свързано с човешката воля, с простия възглед за добро и лошо, за правилно и неправилно, за важно и маловажно, което спасява отделния човек и народите и им осигурява свобода и перспектива. Това нещо е състояние на духа, някъде между кипежа на светския и уединението на духовния свят. В това състояние има смирение, има обаче и активност. То е индивидуално, произтича от свободната воля и свободната душа, но не е отказ от колективно усилие и от търсене на общност.

Приемам „Антихрист” като история за разпада на индивидуалната перспектива на един объркан човек, който не може да намери здрава пресечна точка между духовното и светското, на която да стъпи. Приемам „Антихрист” и като една история за разпада на Втората българска държава, история за закономерното изчезване на едно средновековно общество, в което, както разказва Еньо, лидерите се интересуват от личното спасение вместо от общата перспектива, и в което нещата, които крепят българите заедно, са изчезнали.

„Антихрист” навява странни мисли за българската история. Една от тях е, че завладяването на разпокъсаната и разпадналата се на феодални владения средновековна българска държава от Османската империя, по историческа ирония консервира и налага като „задължително” запазването на българския етнос. Принудени да съществуват в подчинение, да се адаптират към правилата на една източна, не-християнска държава, българите запазват най-важното: принадлежността за обща народност. В XIX век, през Възраждането, тази принадлежност постепенно се превръща в национално самосъзнание.

Какво би се случило с българския етнос в резултат на разпадащата се средновековна българска държавност без нашествието и поражението от Османските турци? Какво би оцеляло и в каква форма през XV или XVI вeк от няколкото средновековни български царства и владения, ако бяха останали да вегетират, слаби и дезинтегрирани във васалните си зависимости и феодалните си оплетености с държавите на гърци, сърби, румънци и унгарци? Във феодалния свят етносът е важен, но е второстепенен спрямо религиозната принадлежност и е изцяло зависим от прищевките на аристокрацията. В такава среда оцеляването на българското самосъзнание в следващите седем века, които делят онова време от днешния ден, не би могло да бъде приемано за гарантирано.

Дали би имало съвременна българска държава, ако християнските държави на Балканите някак си са успели да спрат нашествията от изток? Дали заради династични бракове, целящи да закрепят властта на даден аристократичен род, дали заради военни загуби или просто заради исторически малшанс е било възможно българската държава да се разтопи в средновековния политически миш-маш? И дали при евентуалното ѝ изчезване българският етнос би имал малшанса плавно и в известна степен безболезнено да се претопи в друг, християнски държавен проект?

Това вероятно са излишни въпроси. Но историята е цинична, а историческа необходимост няма. Не е имало историческа необходимост от запазването на Втората българска държава. Заличаването ѝ, последвано от принудителното 5-вековно съществуване на българите като „рая” в Османската империя, запазва българското самосъзнание, макар дамгосано и повредено. Заради формално безправния си статус на не-мюсюлмани в империята, каквото е значението на термина „рая”, българският народ развива болезнен исторически комплекс за „робство”. В Османската империя има друга категория за роб, тя е „кул”. Ще видите този статус и в „Антихрист”, където дори веднага след падането на Търново се вижда как мнозинството българи са „рая”, тоест са поданици с най-нисш статут и с най-малко права, но не и роби.

„Антихристът” Еньо, обратно на днешния национален комплекс и на огромната обида, която българската нация сама си нанася, като си придава фалшив героизъм, възприемайки се като бивш „робски народ”, не се превръща в „кул”. Той е свободен по дух от самото начало. Такъв и си остава.

 
PixelHouse Enthusiast © 2010 Enthusiast | All rights reserved | www.enthusiast.bg