Победителят в конкурса „Стани преводач на Роалд Дал“, който печели книга по избор на британския автор, издадена от „Ентусиаст“, е:

Марина Арнаудова!

Честито! 

Благодарим на всички, които се включиха!

Ето го и преводът на Марина:



Останалите осем деца заедно с майките и бащите си бяха отведени обратно в дългия бял коридор.
 
- Как ли се чувстват Огъстъс Потъл и Миранда Гроуп сега? - зачуди се Чарли и попита майка си.
 
- Определено не се чувстват толкова самоуверени - отговори г-жа Бъкет. - Дръж се за ръката ми, миличък. Точно така. Дръж се здраво и не я пускай. И недей да вършиш нищо глупаво тук, разбра ли? В противен случай може да бъдеш погълнат от някоя от тези ужасни тръби или може би нещо по-лошо от това може да случи. Кой знае?
 
Малкият Чарли хвана по-здраво ръката на г-жа Бъкет докато вървяха по дългия коридор. След малко те стигнаха до врата, на която пишеше:
 
ЗАЛА ЗА ВАНИЛОВ СЛАДКИШ
 
- Хей, не е ли това стаята, където отиде Огъстъс Потъл? - попита Чарли Бъкет.
 
- Не - каза му г-н Уонка. - Огъстъс Потъл е в залата за шоколадов сладкиш. Тази зала е за ваниловия. Влезте всички вътре и погледнете.
 
Те влязоха в още една подобна на пещера стая и тук пред очите им отново се разкри великолепна гледка.
 
В центъра на стаята имаше истинска планина- огромна, назъбена планина, висока колкото пететажна сграда и цялата направена от бледокафяв кремообразен ванилов сладкиш. По протежението на планинските склонове усърдно работеха стотици хора с кирки и бормашини, с които откъртваха големи късове сладкиш от склона. Тези, които бяха разположени на високи и опасни места бяха вързани с въжета за безопасност.
 
Веднъж откъртени от склона, огромните парчета сладкиш се катурваха и подскачаха надолу и  когато стигнеха до основите се поемаха от кранове с кофи и те хвърляха десертите в отворени вагонетки, които бяха част от безкрайна движеща се редица от вагонетки, наподобяващи малки железопътни вагони. Те от своя страна отнасяха материала в края на стаята през една дупка в стената.
 
- Всичко това е сладкиш! - каза тържествено г-н Уонка.
 
- Може ли да се изкачим до върха? - извикаха децата, подскачайки.
 
- Да, ако сте внимателни - каза г-н Уонка. - Изкачете се по онзи склонтам, където няма работници. Така големите късове няма да паднат върху вас.
 
Децата си прекарваха чудесно, катерейки се нагоре до върха и слизайки надолу като през цялото време те взимахабучки сладкиш и се тъпчеха с тях.
 
- Сега ще се повозя в някоя от тези вагонетки - каза едно доста наперено момче на име Уилбър Райс.
 
- Аз също! - извика друго момче на име Томи Траутбек.
 
- Не, моля ви, не правете това - каза господин Уонка. - Тези неща са опасни. Може да ви прегазят.
 
- По-добре недей, Уилбър, миличък - каза госпожа Райс (майката на Уилбър).
 
- Ти също недей, Томи - каза му госпожа Траутбек (майката на Томи). - Човекът казва, че е опасно.
 
- Глупости! - възкликна Томи Троутбек. - Откачалка!
 
- Шантав стар Уонка! - извика Уилбър Райс и двете момчета се затичаха напред и скочиха в една от вагонетките, която минаваше покрай тях. Покатериха се и седнаха върху сладкиша.
 
- Хей, всички! - извика Уилбър Райс.
 
- Първа спирка - Чикаго! - извика Томи Траутбек, махайки с ръце.
 
- За това греши - каза господин Уили Уонка. - Първата спирка определено не е Чикаго.
 
- Голям юнак е нашият Уилбър - каза гордо господин Райс (бащата на Уилбър). - Винаги е намислил някоя пакост.
 
- Уилбър! - извика госпожа Райс докато вагонетката се изстреля през стаята. - Веднага ела тук! Чуваш ли!
 
- Ти също, Томи!- извика госпожа Траутбек - Хайде, слез оттам! Един Господ знае къде отива това нещо!
 
- Уилбър!- извика госпожа Райс - Слез от това... това... боже мой! То мина през дупка в стената!
 
- Не казвайте, че не съм ги предупредил- заяви господин Уонка. - Децата ви не са особено послушни май, а?
 
- Но къде отиде? - изреваха и двете майки едновременно. - Какво има в тази дупка?
 
- Тази дупка - каза господин Уонка- води направо към това, което наричаме Зала за Разбиване и Нарязване. Там необработеният сладкиш се изсипва от вагонетките в една огромна машина. Машината го разбива докато не станe хубав, гладък и тъничък. След това една камара ножове го нарязват на малки хубави кубченца, готови за продажба в магазините.
 
- Как смеете! - извика госпожа Райс. - Не позволявам нашия Уилбър да бъде нарязан на малки хубави кубченца.
 
- И аз не позволявам това да се случи с Томи! - изплака госпожа Траутбек. - Моето момче няма да се появи на витрината на някой магазин като ванилов сладкиш! Твърде много похарчихме за образованието му!
 
- Точно така- каза господин Траутбек. - Не доведохме Томи тук, за да нахраните долната си машина за сладкиши с него, а тя да нахрани него! Май не сте схванали, а господин Уонка?
 
- Определено не е! - каза госпожа Траутбек.
 
- Сега- измърмори господин Уонка - моля ви успокойте се всички. Любезно моля всички четирима засегнати родители да последват моя асистент, който ще ги отведе направо в стаята, където техните момчета ги чакат. Виждате ли, имаме огромна цедка, която използваме специално, за да улавяме деца преди те да паднат в машината. Винаги ги улавя. Поне досега.
 
- Надявам се - каза госпожа Траутбек.
 
- Аз също - каза госпожа Райс.
 
А нависоко горе на планинския склон един от работниците повиши глас и запя:
 
- Осем сладки като пиленца дечица. Но две казаха: „Откачалка!“ и останаха шест.
 
PixelHouse Enthusiast © 2010 Ентусиаст | Всички права запазени | www.enthusiast.bg