40 мин. до звънеца, 40 сек. до следващия опит за самоубийство

40 мин. до звънеца, 40 сек. до следващия опит за самоубийство
 
В състояние ли е една книга да ни подтикне към действие? Романът „Всички наши места“ на Дженифър Нивън
 
40 минути до биенето на звънеца. 40 секунди до следващия опит за самоубийство. Какво не правим за децата си и защо една книга може да послужи като наръчник за действие при нужда?
 
В навечерието на първия учебен ден една книга събуди у мен въпроса „Дали във всяко училище има надежден и професионален психолог, който да оказва адекватна подкрепа на подрастващите?“ Момче на 17 години с проблеми в семейството е героят на книгата на Дженифър Нивън „Всички наши места“ – родителите му са разделени, баща му го е тормозил в детството, а майка му се е дистанцирала от него и двете му сестри в собствената си невъзможност да приеме и обработи реалността, в която тя вече е без съпруг и трябва да продължи живота си. 
 
Тази семейна картина не е рядко срещано явление. С няколко различни нюанса, други подобни сценарии се срещат навсякъде около нас, а средата, в която живее Теодор Финч, е среда за много тийнейджъри по света.
 
Когато към тази история добавим зловещата статистика, че на всеки 40 секунди някой в света се самоубива, като сред жертвите има все повече младежи, нещата започват да звучат сериозно и тревожно.
 
Историята, която стана повод за настоящия размисъл, засяга и темата за психическите заболявания, които често не биват открити навреме или не се лекуват правилно. Главният герой страда от биполярно разстройство – болест, с която се сблъскват милиони хора по света и която позволява пълноценен живот, стига диагнозата да бъде посрещната с нужното разбиране, подкрепа и специализирана помощ.
 
 Но могат ли хората с биполярно разстройство в България да се надяват на нормално отношение и пълноценен живот? У нас малцина правят разлика между различните психични заболявания и масово ги слагат под общия знаменател „лудост“. Страхът е най-честата реакция на близките, връстниците и дори роднините на страдащите от психични заболявания. Изолацията и отхвърлянето обикновено е следствие от този страх. А причината за страха – недостатъчна информираност и повсеместна стигматизация на болните.
 
Съществува и проблемът с неразбирането на специализираната психологическа помощ, тъй като в масовия случай психолог, психотерапевт, психоаналитик и психиатър в съзнанието на българина е едно и също – това е човекът, който „изписва едни хапчета и ти връчва жълта книжка“. А за по-младото поколение образът на психолога е свързан предимно с псевдогероите от телевизионния екран, коментиращи една или друга случка в риалити форматите. Да, за малцинството психологически грамотни хора горното може да прозвучи като преувеличение, но за съжаление за огромна част от съгражданите ни това е реалност и ежедневие.
 
Особено трудно е получаването на адекватна психологическа помощ за тийнейджърите в училище. Би трябвало всяко едно училище в страната да разполага с психолог и да предлага на учениците възможност за консултации. Особено в тази чувствителна възраст, в която в душата на подрастващите бушуват страсти и мисли от всякакъв характер и често нещо дребно е способно да ги тласне към отчаяни действия. 
 
Ако родителят забележи специфична промяна в настроението, поведението и реакциите на детето си, е добре да има механизъм, по който дискретно да може да го сподели спокойно с учителите и директора в училище, да се консултира с психолога там и всички заедно да обединят усилия в помощ на младежа. Дали обаче наистина имаме тази възможност?
 
Широката тенденция в България все още е родителите да си заравят главата в пясъка и да отричат проблема. Дали защото психологът е олицетворение на жълтата книжка, дали от страх от одумването и клюките на роднини и съседи, дали защото различното дете е много по-вероятно да бъде тормозено в училище… 
 
Страхът води до бездействие и потулване на проблемите, а липсата на помощ неизменно ги задълбочава. Но какво може да направи един загрижен за детето си родител? Най-малкото, да се информира, ако трябва – да потърси обща консултация със специалист и да научи повече за първите признаци, че нещо не е наред. Това е шансът да повлияем положително на все по-плашещата статистика на хората, посегнали на своя живот. 
 
А може отново да се успокоим, че книги като „Всички наши места“ са просто фикция и „на нас не може да ни се случи“…
 
Книга като тази разтърсва всеки мислещ и буден читател. И повдига много въпроси. Една от основните линии в повествованието включва ярка червена лампа в съзнанието на четящия с въпроса „Какво щеше да стане, ако беше се случило другояче и героите действаха, говореха и реагираха различно в ситуацията на Финч…?“ и „Дали психологът в училището на Финч не можеше да направи нещо повече?“
 
Като че ли е време всички ние да отидем на училище за един важен житейски урок – психологическата подкрепа спасява, осмисля животи и променя съдби. Приемането на тази идея и осъзнаването на съучастието ни в процеса на подрастване на младежите и необходимостта от съюз между родители, учители и специалисти могат да променят статистиката за 40-те секунди.
 
PixelHouse Enthusiast © 2010 Ентусиаст | Всички права запазени | www.enthusiast.bg