Писателката Милена Фучеджиева пред “Труд”: Всеки българин е посвоему гневен

Милена Фучеджиева е родена в София в семейството на писателя Дико Фучеджиев и Пиринка Хаджиева.
Учи две години актьорско майсторство в НАТФИЗ, но завършва кинорежисура. През 1990 г. заминава за Америка, връща се през 2010 г.
Дебютира като писател със сборник с есета “Белият негър”. Автор е на “НеХана”, “Нощен проект”, фентъзи романа “Кефер”, “Цветовете на малката Ида”. Главен сценарист и един от създателите на сериала “Седем часа разлика”. Преди броени дни излезе втората част на романа й “Сексът и комунизмът”.

- Защо във вашата публицистика има толкова гняв и безпощадност?

- Напоследък съм се смекчила много, гледам да не избухвам. Но има моменти, в които побеснявам, и тогава се изливат най-гневните ми текстове. Способна съм да напиша нещо унищожително, когато виждам несправедливост.

- Навярно има нужда и от нечии яростни реакции?

- Вече започвам да мисля, че това, от което най-силно се нуждаем, е от разбирателство помежду ни. Вече пета година съм в България и виждам как това противоборство между хората, антагонизъм, омраза са разрушителни за народа ни. И затова се опитвам да бъда по-мека, макар че има неща, към които човек не трябва да е снизходителен. Впрочем, ако имам избор да не пиша публицистика, не бих го правила. По простата причина, че страшно се натоварвам психически. Гневът, за който говорите, освен навън се излива също и в мен - в душата, в тялото ми. И вече не виждам смисъл да се саморазрушавам без особен ефект, полза от това няма. Впрочем всеки българин е посвоему гневен и страшното е, че обикновено това е насочено навътре и е поболяващо. Аз не искам да се поболявам.

- Вземате ли мерки?

- Ориентирам се към проекти, които нямат нищо общо с политиката, и малко общо със социалния живот в България. Искам да се съсредоточа върху женски истории, проблеми, човешки неща - по-вечни от това злободновие, в което не виждам смисъл.

- Забелязвам, че все повече хора на изкуството, учени прибягват до бягство от действителността.

- Аз решително бягам от тази действителност и все по-малко ме интересува. Въобще не желая да ме интересува. Макар че на напълно независимия човек оцеляването му е много сложно и трудно, но аз съм си го поставила за цел и няма да отстъпвам. Предлагали са ми позиции, интересни и добре платени, но след дълго премисляне мога или не мога да правя компромисите, които в един момент ще изникнат на масата, познавайки себе си, знам, че няма да ги направя и ще вляза в конфликт. Характерът ми е такъв, че в момента, в който ситуацията не отговаря на принципите ми, прекратявам отношения.

- Тези предложения с политика ли са свързани?

- Когато в България се предлага нещо на високо ниво, то неминуемо се оказва свързано с политиката. Дори и косвено. Носи със себе си някакви скрити условия, а аз категорично не искам да влизам в такава зависимост.

- Но пък когато едни съдържателни и реактивни хора се затварят в себе си, усещането за общност, за „ние” в това достатъчно аморфно общество, допълнително се руши.
 
- Ненавистта между хората е огромна, злобата и завистта са астрономически. И това е не по-малко страшно от политическите кризи. Това са нещата, които рушат България. Не се подкрепяме, когато някой от нас с труда си върви напред, бачка яко и успява. Близките около него ще го подкрепят и отдругаде се почва - ама сега защо, ама кой, къде - импровизации, измислици, дъвчат те като озверели кучета… Всичко това не наранява само обекта на завист и злоба, то е като бумеранг, отровата руши мразещия също. Затова въпреки че във фейсбук хората смятат, че съм много открита, личните ми контакти са изключително ограничени и хората нямат идея как живея.

- Ама защо е тъй страстното участие във фейсбук?

- Аз съм мултифункционална - мога да пиша едновременно роман, текстове за публицистика, да движа и документален филм, да разработвам проект за нещо друго. Фейсбук ориентира какво се случва в обществото, както и е обратна връзка. Но не бива да се прекалява.

- На 220 волта непрекъснато? Не е ли изтощително?

- Не, имам страшно много енергия, може би понеже спортувам - три пъти в седмицата правя по 50 дължини в басейна, ходя и на планината поне веднъж в седмицата, изключително активна съм. Движението е най-доброто лекарство срещу депресията, не искам да се превръщам в кисела и недоволна жена. Отида ли сред природа, усмивката се връща на лицето ми и забравям за негативизма, който ни заобикаля.

- Като се подхвана тази тема, защо природозащитните движения у нас ми се виждат някак безпомощни, неефективни?

- А, не е така. Вдига се шум за разни неща. Но и те са разпокъсани, едните мразят другите и пр. Явно не можем да функционираме като здравомислещо общество, а като емоционално, което на практика не е продуктивно, а и постоянното тръшкане в една или друга посока не е и здравословно. Впрочем природата е единствената тема, по която има консенсус и всички заставаме заедно зад каузите, свързани с нея. И когато съм яхала яко метлата и съм писала зли текстове, то е било именно заради природата. Трудно е да имаш политически предпочитания в България. Опасността от разочарование е като от промискуитетен любовник. Не само че никога не знаеш с кой друг спи, а и знаеш, че генезисът на всичко политически тук, без изключение е един и същ.

- И в резултат - шумно раздразнение…

- Сега разбирам, когато хората ми се дразнеха, когато давах мнения, живеейки извън България. Не си тук, а ще ни даваш акъл. Макар че погледнато отдалеч сякаш има повече яснота, но и да я привнесеш отвън не става… Както в емиграцията ми в Америка ми трябваха едни начални 5 години, в които да осъзная кое как се случва, така и тук съм емигрант обратно и ми отне 5 години, за да се ориентирам. И осъзнах, че почти всички високоговорящи с най-десни убеждения произхождат от бившите партийни кръгове. И то от най-зловредните среди - на апаратчиците и пропагандаторите.

- Е, в „Човекоядката” на Иван Радоев имаше една героиня Амалия. Тя беше с буржоазно потекло и заявяваше: „Ние сме най-верни, защото сме гузни…”

- Точно така. Новият десен комсомол е подкрепян от фондации, получил добро комунистическо образование. Дадените рапорти в дясна или лява посока са ми еднакво отвратителни. Което не изключва добрите намерения на младите хора, които искат да променят България.

- Действието в романа ви „Сексът и комунизмът” се развива в комсомолската епоха. Сега излезе и продължението му. Имахте ли идея да доразвивате този сюжет при началния замисъл?

- Самата история приключи с отворен финал. Читателите ми поискаха да знаят какво ще стане нататък. Благодаря за интереса и подкрепата им. Благодарение на тях току-що излезе „Сексът и комунизмът 2”. Мислех, че съм си свършила работата, знаех, че има възможност за продължение, но то се оказа поискано бързо. И трябваше да го напиша. Бях без работа и съдбата така направи, че работата ми да е написването на втората книга. Колкото и да ми беше трудно, защото писането на тези две книги беше изпитание. Ровенето в миналото за мен е много неприятно.

- Има ли в нея биографичен момент?

- Ученическата история с героинята е едно към едно. Семейството ми беше различно от семейството на Лола, но съм израснала с подобен конфликт. Майка ми беше американофилка и не членуваше в партията, докато баща ми стана кандидат-член на ЦК на БКП. Впрочем тогава той ме извика в кабинета си и ми каза много сериозно: Милена, не си въобразявай, че ще почиваш в станциите на ЦК, ще пазаруваш от „Рила” и ще имаш каквито и да било привилегии. Да знаеш, че за нас нищо не се е променило. Разбрахме ли се?” Нямам идея как изглеждаше прословутата „Рила”. Романът ми е за невъзможната „любов” между буржоазията и комунистите. Между двама души, които са много влюбени, но комунизмът разрушава любовта им. Втората част е за страха и жестоките компромиси, които пречупват главната ми героиня Лола Карамихова така, както абсолютно всички българи бяхме пречупени. Без изключение.

- Ще се пренесе ли действието и в по-нови времена, в т.нар. преход?

- Би могло, но честно казано имам желание да приключа с миналото. Искам да ми е леко на душата, а темите от миналото ме натоварват психически.

- Защо е това влечение към миналото у съвременните писатели?

- Защото то не е изговорено колкото трябва. Твърде малко честни разкази има за него. Читателите знаят кога авторът ги лъже или създава действителности, които не познава. В първата и втората книга на „Сексът и комунизмът” героинята ми стига до абсолютното дъно, намира оправдание за генерален, ужасяващ компромис, който прави. Това е метафората за времето, в което живеехме.

- Принадлежат ли романите ви към т.нар. женска проза?

- А защо не? Не знам колко са българските писателки, написали книги за живота си преди 10 ноември. Любопитно е да се види колко са посегнали да опишат живота си тогава. За мен тази книга беше мисия. Защото младите не си дават сметка, че ако беше останал същият строй, към който родителите им изпитват такава носталгия, сега щяхме да сме като Северна Корея, интернетът щеше да е забранен. Лесно се свиква със свободата, а трудно се постига.

- Не съм съгласна. Беше започнало развитие на технологиите, което се поощряваше.

- Говоря за интернет в смисъла на свободни комуникации. Това не беше възможно в соца. Младото поколение това не може да го вдене. Между нас и тях има гигантска разлика. И книгата я написах тъкмо заради тях. В нея се разказва за живота на една млада жена тогава. Не ме интересува дали ще бъде литературно събитие или не. Важното е този разказ да го има. Не ламтя за номинации и награди.

- Има ли антагонизъм в литературните среди?

- Е, как пък не. Има групи, клики, все ми натякват, че съм дъщеря на Дико Фучеджиев, но кучетата си лаят, керванът си върви. Мисля, че вече им е ясно, че съм тук, за да остана - при моите условия.

- Темата с антикомунизма не е ли вече излиняла? Откога няма комунизъм, че да има почва за антикомунизма?

- Не е. Но и това вече не ме интересува. Хубавото е, че книгата ми се продава, че ме четат. Постигнах го с изключително много труд и постоянство. Докато се опитват да ми създават неприятности, аз вървя напред.

- Следите ли актуалния напоследък формат на БНТ „Ръкописът”?

- Не мога да си губя времето. За мен това занимание е несериозно. Да хванеш някой от улицата и да създаваш писатели, хайде стига. Тук вече всеки прописа. Продават ни от телевизора пластмаса. Тя вече е навсякъде, и в писането също.

- Защо сложихте заглавието „Сексът и комунизмът”? Защото е търговско?

- Не. Защото книгата си го носи. Започва с брутално изнасилване, въпреки че темата е за любовта. Метафора за тогавашното време.

 
PixelHouse Enthusiast © 2010 Ентусиаст | Всички права запазени | www.enthusiast.bg