Никой не знае часа.


Нора току-що е загубила баща си. Сам по себе си този факт е достатъчно тъжен, но това не е всичко: татко й е оставил завещание и има необичайна последна воля. За да получи огромна сума като наследство, Нора трябва да загърби приятния си живот в Париж и да се отправи към непознатата Австрия. И там, в ледените Алпи, да разпръсне праха на баща си. На всичкото отгоре трябва да направи това неочаквано пътешествие, контролирана от кандидат за нотариус, избран от баща й. Бернхард е педантичен младеж, пълна противоположност на жизнерадостната и спонтанна наследница. Нора и Бернхард не знаят предварително къде отиват и какво ще правят. Всеки ден младата жена получава указания за това – или писмо от баща си, или видео файл, подготвени от него преди смъртта му. И всеки ден от това пътуване им носи нови познания – за самите тях, за близките им хора, за живота, и разкрива отдавна погребани тайни. Роман за любовта и приятелството и за едно необичайно пътешествие с изненадваща дестинация.

ОТКЪС

1

Топлината се разливаше на вълни из скута й, тръгваше надолу по краката и после се връщаше нагоре към корема. Горещината ставаше непоносима, но Нора си кротуваше. Шофьорът на таксито потегли рязко, за петнайсетина метра даде газ до дупка и удари спирачка като човек, който не е съвсем на себе си. – Doucement, s’il vous plaît*– каза Нора.

Шофьорът погледна мрачно в огледалото за обратно виждане. „Типичен парижки шофьор на такси, неучтивостта му не може да те впечатли“, помисли си Нора и погледна как Сена тече. Очевидно това бе единственото нещо, което се движеше в уличното задръстване в петък следобед. Валеше като из ведро.

– Какво казахте? – попита Бернхард. – Че не бива да кара като луд – отвърна Нора.

– Така нищо няма да постигнете – рече Бернхард. – Кажете му, че разходът на бензин се увеличава с около шейсет процента, а безсмисленото триене на спирачките намалява живота им сто процента. Нора не му обърна внимание и като инатливо дете продължи да гледа навън през прозореца. Горещината в скута й стана непоносима.

– Ето, вземете – каза внезапно Нора. – Бих предпочел той да седи помежду ни – каза Бернхард.

– Знаете, че прекаленото нагряване в областта на гениталиите при мъжете може да доведе до безплодие. Нора се замисли какъв светкавичен отговор да даде, но в момента не й хрумваше нищо остроумно за областта на гениталиите и безплодието. Чак сега осъзна напълно, че се налага да се отправи на пътешествие с този тип! Пътешествие, което щеше да продължи много дни, дори седмици. Не е истина!

– Какво държите там? – попита строго шофьорът на таксито. „Типичен парижки шофьор на такси, помисли си Нора, параноичен, че и по-зле.“ – Това е урна – рече Нора. – Урната с праха на баща ми.

– Съвсем прясна? – Сега вече шофьорът на таксито доби угрижен вид.

– Толкова прясна, колкото може да е прясна пепелта – отвърна Нора. – Би трябвало да знаете, нали ни взехте от Пер Лашез.

– Дойдохте директно от крематориума, така ли? – Баща ми със сигурност. Но не берете грижа, няма да оставим дупки от изгаряне по седалките ви.

– Моите съболезнования – каза шофьорът на таксито. „Типичен парижки шофьор на такси, помисли си Нора, меко сърце под груба обвивка. Най-вероятно сега ще последва и някой виц, защото типичният парижки шофьор на такси има чувство за хумор.“ – Трябва да е бил „огън човек“ баща ви – обади се пак шофьорът на таксито. – Може и така да се каже – измърмори Нора и за момент й се стори, че водните капки, които се стичаха по отражението на лицето й в стъклото на колата, всъщност са нейните сълзи.

Цялата тази каша почна ден по-рано. Нора знаеше, че ако будилникът пропищи преди седем, това рядко е добър знак. Предстоеше й особена среща. И то на другия край на града. Всъщност не пищеше будилник, а мобилният й телефон се обаждаше със звука на арфа. Беше си я избрала, защото това беше най-нежната от всички възможни мелодии, но с течение на времето бе почнала да я намразва. Кафето и душът не помогнаха много. Още сънена, тя се заклатушка из лабиринта на коридорите в метрото. Във величествената входна част на сградата Нора се почувства съвсем мъничка и безпомощна. Обърна се стреснато, когато портиерът я заговори.

– Какво желае мадам? – Пазителят на небесните двери я погледна снизходително. Божи телохранител. Тя измрънка едно доста сконфузено изречение, в което се чу името метр Дидие. Девет часът сутринта, това определено не беше нейното време. Както и да е, бе точна. Във Франция нотариусите спадат към най-горната каста на обожаваните полубогове, Нора бе наясно. Все пак вече живееше достатъчно дълго в Париж. Шарл Дидие се беше разположил на улица „Фобур Сент-Оноре“, на един хвърлей от Елисейския дворец, което допълнително подчертаваше важността на личността му. Това тук не беше Париж на Нора. Тя обитаваше един мъничък апартамент във Втори район, квартал, който с криволичещите си улички и 10 Добре, ризата му беше „Ив-Сен Лоран“, а коженото яке „Прада“, но…

– Извинете, мадмоазел, аз съм Шарл Дидие… – Бонжур, метр! – Спокойно се откажете от това „метр“. Наричайте ме Шарл! Той я поведе към кабинета си, който категорично бе по-обширен от апартамента й. – Нора – каза нотариусът, като по френски маниер постави ударението не върху „о“, а върху „а“, – първо искам да ви изкажа съболезнованията си. И то наистина от цялото си сърце. Знаете ли, когато дойдохте с баща си в Париж, той осъществи с моя помощ покупка на апартамента в Шестнайсети район. Кога беше това? Хиляда деветстотин… – Осемдесет и четвърта – рече Нора. – Навремето това беше една първите ми добри сделки. Донесе ми късмет. Кантората просперира и се разрасна. Но вие едва ли ще ме помните. Бяхте съвсем малко момиченце.

– Била съм на четири, метр. – Шарл. Моля ви, казвайте ми Шарл. Оттогава непрекъснато поддържах контакт с баща ви. Знаете, професионално, от време на време той имаше нужда от юридически съвет. Беше фин човек. Джентълмен. Един-два пъти в годината обядвахме заедно долу в бистрото. Дааа, а преди няколко месеца баща ви направи завещанието си със скромната ми помощ.

– Разбрах това от документите – каза Нора.

– Честно казано, учудих се. Все пак аз съм единственото му дете. Нотариусът кимна замислено. В този миг през главата на Нора внезапно се стрелна мисъл: „Ами ако не съм единственото дете? Може пък баща ми да има и други деца? Може да се окажа с дузина братя и сестри! Какво значи дузина, само едно да е, пак е достатъчно! Или пък да е завещал апартамента си на Дружеството за защита на животните? Макар че точно това съвсем не би му подхождало. За животните се се- 11 щаше само като ги видеше в сварено състояние, а и нямаше склонност към злобно оригиналничене. – Знаете ли, никога не е излишно човек да си направи завещание по всички правила. А баща ви все пак не беше болен, нали? – попита метр Дидие.

– Всъщност не. Почина рано сутринта, отивайки да си купи вестник. Инфаркт. – О, Нора, много съжалявам… – Беше на седемдесет и пет все пак. – И сега, както доста често в последните дни, на Нора й се стори, че й се налага да утешава другите, а не обратното. Справяше се отлично, тъй като това й помагаше да скрие собствената си мъка. В тези неща и бездруго беше опитна. Нора никога не плачеше. Тя не можеше да плаче. – Искате ли нещо за пиене, мадмоазел Нора? Кафе? – Чаша вода, моля. Нотариусът взе телефона: – De l’eau, s’il vous plaît.*

Не след дълго в кабинета влезе дамата от приемната, балансирайки старомодна гарафа и две чаши върху поднос. Постави я на масата. – Господин Едикойси дойде ли вече? – попита нотариусът. – Да, мосю – усмихна се секретарката. – Тогава го поканете да влезе. На Нора много й се прииска да знае дали господин Едикойси няма да се окаже изненадващият наследник, но учтивостта не й позволи да попита. Все пак не се стърпя:

– Защо ми казахте да си освободя известно време? – Ами работата е в това, че… Надявам се, че успяхте да си подредите задълженията така, че да имате свободно време? – Да – отвърна Нора, – успях да го уредя. – Тя леко се изчерви, тъй като премълча колко лесно й се удаде всичко това. – Кремирането мина, нали? – попита метр Дидие.

– Утре сутринта. – Чак утре? – За кратко челото му се сбърчи. – Всъщност да, това не би трябвало да е проблем. Нора не разбираше за какво иде реч, но не беше в стила й да показва нетърпеливост. „За съжаление, казваше си тя често. Хората заслужаваха човек да бъде по-нетърпелив с тях.“

 
PixelHouse Enthusiast © 2010 Ентусиаст | Всички права запазени | www.enthusiast.bg